http://senzorika.org/, https://senzorika.org/programa_pedagozi, https://senzorika.org/kurs, https://senzorika.org/konsul

Д-р Илияна Хинова Психолог и ерготерапевт, Akatsia, Gabrovo (2026)

21/09/2026

Твоето напрежение е заразно. Твоето спокойствие - също.

Това не е красива фраза за социалните мрежи. Това е физиология и има име, до което ще стигна след малко.

Нервните системи на родиеля и детето не работят поотделно. Когато две същества са близо едно до друго, телата им се "четат" взаимно, и то много преди да е казана и една дума. Детето улавя тона ти, темпото на движенията ти, ритъма на дишането ти, стегнатите ти рамене, изражението, което ти самата не си усетила, че правиш. И тялото му се настройва спрямо тези сигнали.

Затова детето често изпада в криза точно тогава, когато ти си на ръба. Не защото е избрало най-лошия момент, за да те дразни. А защото твоето състояние е онова, което създава основата за поведението и реакциите на детето.

Това се нарича корегулация.

Корегулацията е процесът, при който една нервна система помага на другата да се върне в равновесие. Едната е по-зряла, другата още не е, и по-зрялата дава на по-незрялата това, което ѝ липсва... ритъм, темпо, предвидимост, спокойно тяло до нея.

Знам, че е термин. Държа на него въпреки това, и ще ти кажа защо.

Защото без тази дума цялото нещо се свежда до „бъди спокойна“, а „бъди спокойна“ е безполезен съвет, който не казва нищо и звучи като поредното изискване към теб. Корегулацията не е настроение и не е характер. Тя е процес, който върши конкретна работа, има посока и може да се учи.

И ето кое е най-важното в нея.

Детето не се ражда със способност да се успокоява само. Тази способност не идва отвътре и не се появява на определена възраст като зъбите. Тя се изгражда отвън навътре. Първо детето се успокоява чрез чужда нервна система, стотици и хиляди пъти, и едва след това започва да го прави само.

Тоест саморегулацията не идва преди корегулацията. Идва след нея и от нея.

Затова „остави го да се научи само“ не работи. Не защото е жестоко, а защото няма как да се научи само нещо, което се учи от друг.

Сега двете неща, които трябва да кажа, за да не бъда разбрана погрешно.

Първото: корегулация не значи да си спокойна винаги. Такъв човек не съществува. Не значи и да се правиш на спокойна... и това впрочем не работи, защото тялото на детето чете тялото ти, а не изражението, което си сложила отгоре. Престореното спокойствие е разчетено като напрежение, само че объркващо.

Второто, и то е по-важното: това не значи, че всичко зависи от теб.

Не значи, че ако ти си спокойна, детето ще бъде спокойно. Значи само, че оттук е по-лесно. Не че от това зависи всичко.

И още нещо, което почти никой не казва: корегулацията върви и в двете посоки. Твоето дете също влияе на теб. Затова не си слаба, когато неговата криза те изважда от равновесие. Това са две нервни системи в една стая, а не една, която командва другата.

А сега и най-хубавото.

Ти вече го правиш. Правила си го хиляди пъти, без да го наричаш така. Всеки път, когато си взела на ръце дете, което плаче, и то се е успокоило... това е било корегулация. Не си започвала от нула и няма да започваш от нула.

Работя по нещо точно за това. Ще кажа, когато е готово. Ако искаш да си сред първите, които ще научат, напиши "ДА", за да ти го изпратя, когато е готово.

19/09/2026

Ако след всяко четене на тема родителство се чувстваш по-зле, отколкото преди това... не си ти проблемът.

Интернет изобилства от информация на всякакви теми, включително и за деца и родители. И не, не твърдя, че цялата тази информация е грешна. Част от нея е вярна и полезна, а някои от хората, които я пишат, знаят какво правят.

Но има един механизъм, който трябва да се назове.

Вината се споделя по-лесно от знанието.

Постът, който ти казва, че бъркаш нещо и не се справяш, събира в пъти повече внимание от поста, който просто ти обяснява нещо. Хората го споделят, коментират го, връщат се към него, защото ги е стреснал. А алгоритъмът не различава „полезно“ от „разтърсващо“. Той брои реакции.

Затова цял един жанр процъфтява.

Пет фрази, които никога не бива да казваш на детето си.
Това, което правиш на закуска, ще определи самооценката му след двайсет години.
Ако детето ти прави еди-какво си, значи сте пропуснали нещо на две години и половина.

Прочиташ го, стяга те, и... вече е късно, вече си го казала хиляда пъти.

А ето кое е странното.

Засраменият родител не става по-добър родител. Става по-предпазлив. По-скован. Започва да мисли какво трябва да каже, вместо да е там. Децата реагират на състоянието на човека пред тях, не на формулировката, така че резултатът от целия този срам обикновено е обратен на обещания.

Никога няма да ти кажа, че всичко зависи от родителя. Че всичко е въпрос на възпитание и пример... ама ВСИЧКО, ВСИЧКО. Не е вярно и никога не е било.

Има темперамент, с който детето се ражда. Има значение как работи нервната му система. Има здраве, има обстоятелства, има училище, има среда, има случайности, върху които никой няма власт. Родителят е важен, много е важен, ама не е единственият фактор и не е всемогъщ.

От което следва и другото: родителите на трудните деца не са по-лоши родители. Просто имат по-трудна работа.

И понеже трябва да съм честна... аз също съм част от тази индустрия. И аз създавам съдържание, и аз имам какво да продавам, и много добре знам кой пост би събрал повече внимание.

Затова си създадох собствено правило: няма да те плаша. Няма да ти обяснявам колко начина има да повредиш детето си, за да ти оставя после линк.

Ако тази страница някога те накара да се почувстваш по-зле, отколкото си се чувствала преди да я отвориш... кажи ми. Наистина. Ще го поправя.

17/09/2026

Учили са ни, че добрата майка се раздава до себеотрицание.

Не с тези думи, разбира се. С хиляди дребни неща. С това как е изглеждала твоята майка. С това какво се говори за жената, която е излязла сама в събота. С това, че „детето е на първо място“ звучи като изречение, срещу което няма как да възразиш, без да станеш лош човек.

Искам да го кажа ясно: това не е добродетел. Вредно е.

Не просто уморително. Вредно.

Саможертвата в името на детето почти никога не изглежда драматично. Тя изглежда като това, че ядеш последна и вече изстинала храна. Че си купила обувки на всички освен на себе си. Че си с якето от по-миналата година. Че отлагаш нещо свое за трети път, защото сега не е моментът..., а моментът не идва вече седма година.

И най-тихото от всички. Че си спряла да казваш какво искаш. Не защото някой ти е забранил, а защото никой не те пита.

Защо казвам, чевсичко това е вредно и далеч не те прави добра майка?

Първо, заради теб. Ти си човек с определен капацитет, точно както и детето. Същата нервна система, същите правила. Ако си изцедена до краен предел и вече черпиш ресурси на "резервен режим", много скоро стигаш до момент, в който няма от какво да вземеш.

Второ... и тук внимавам как ще го кажа, защото не искам да прозвучи като заплаха. Няма да ти кажа, че ако се жертваш прекалено, можеш да навредиш на детето си. Не вярвам в такива изречения и не ги пиша.

Ще кажа само това: детето не може да получи нищо жертвата ти. То получава от състоянието, в което се намираш и начина, по който се чувстваш. Не помни от какво си се лишила, помни какво е било да е до теб.

И сега... няма да ти кажа „сложи себе си на първо място“.

Не понасям това изречение. Звучи като още една задача в списък, който и без това не се събира в един ден. А неизпълнимите съвети произвеждат само още вина.

Ще го погледна така: да слагаш себе си на последно място не помага на никого. Нито на теб, нито на децата ти, нито на човека до теб. Няма кой да спечели от това, че си изчезнала.

И няма да ти давам списък с пет начина да си вземеш време за себе си. Ти ги знаеш. Проблемът никога не е бил, че не знаеш. Съвсем скоро, ще ти дам един друг поглед на това, как можеш да започнеш да се справяш с трудностите, които срещаш като родител.

А сега, кажи ми едно нещо, което си спряла да правиш за себе си, откакто си майка. Ще прочета всички.

15/09/2026

Днес изпращам големия си син в първи клас.
Раницата виси на крехките му рамене. Стиска силно в ръка букета за госпожата и гледа с очи, пълни с малко страх и много въпроси.

А преди седем години стоях до кувьоза му и броях. Броях качените грамове, броях дните, в които е далеч от мен, броях милилитрите изпито мляко...

Тогава „след седем години“ ми звучеше като чужд език. Не можех да си представя, че ще дойде ден, в който всичко това ще е зад гърба ми, заедно с още толкова много неща.

И преди да продължа, искам да уточня нещо...

Не пиша това като история за успех. Знам как звучат такива текстове на човек, чието дете още не е стигнало дотам. Има деца, при които пътят е по-дълъг. Има деца, при които е различен. И това няма нищо общо с това колко са се старали родителите им. Никога няма да кажа, че всичко зависи от нас. Никога.
Пиша го за друго.

Днес хиляди родители изпращат децата си на училище, и далеч не всички от тях са спокойни.

Някои изпращат дете, което е проговорило късно. Или дете, което не може да седи на чина. Или дете, което плаче на вратата и се вкопчва в тях. Или дете, за което вече някой е казал, че „няма да се справи в клас“.

Знам че стоите там, усмихвате се за снимката, а вътре ви е стегнато.
Искам да ви кажа две неща.

Първото е, че това не е тревожност. Тръгването на училище е реално голямо натоварване. Ново място, непознати звуци, ново разписание, тяло, което трябва да седи мирно точно когато най-много му се иска да се движи, и нервна система, която трябва да обработи всичко това наведнъж. Да си напрегнат в такава ситуация, е нормална реакция на нещо, което наистина е голямо.

Второто е за времето. От тук всичко изглежда близко и спешно..., а времето е много по-дълго, отколкото изглежда от вратата на класната стая. Дете, което днес не се справя, не е дете, което няма да се справи въобще. Виждала съм го стотици пъти в работата си. И веднъж съвсем отблизо.

Няма да ти кажа, че всичко ще бъде наред, защото не знам. Ще ти кажа друго,... това, което върши работа, се казва присъствие. Да си там пак и пак, включително в дните, в които нищо не се получава.

Не знам какво ни очаква през тази учебна година. Но знам, че каквото и да е, ще го посрещнем и ще се справим с него, така както се справяхме през всички изминали дни за последните 7 години...

Успех, мило мое дете! Ще бъда до теб!
А ти кого изпращаш тази година?

14/09/2026

Едно единствено наказание, веднъж, и толкова. Ама ти го правиш от месеци, не, не - от години... и се налага пак, и пак.

Хайде сега всички, които "никога не са използвали наказания", любезно да напуснат тази публикация и да продължат да са съвършени... Да, на всеки се е случвало. От безсилие, от умора, от отчаяние. И предполагам и сами сте разбрали, че това не работи.

Ако нещо трябва да се повтаря стотици пъти в продължение на години, това не е нещо, което работи бавно. Това е нещо, което не стига до причината.

И тук най- важното, което ти казвам е не, че си навредила на детето си. Казвам друго, много по- скучно и много по-уморително... Хабила си огромно усилие срещу нещо, което не се влияе от усилие. Все едно да буташ врата, която се отваря навътре. Ако се напънеш много, може и да успееш да влезеш, въпросът е на каква цена...

Наказанието говори на дете, което в момента може да избира. А в разгара на кризата тази способност често е изключена. Не че детето не иска да я използва... То просто не може. Затова наказаното дете се успокоява по-късно, но не заради наказанието. И след ден-два, а понякога и само няколко часа - всичко започва от начало.

Това не значи, че последствията са безсмислени. Значи, че мястото им е друго. Последствието върши работа, когато и родител, и дете са спокойни, и когато правилото е било ясно отпреди. Тоест работи като част от предвидимостта, не като инструмент за спиране на криза. В самата криза то е просто още един стимул към система, която вече е препълнена.

И честно казано, това е точката, в която много родители се въртят безуспешно с години. Не защото не се стараят. Точно обратното... защото се стараят страшно много, само че в посока, която не води доникъде.

Сега сигурно вдигаш критично вежди и си казваш: "Много хубаво, че това не работи, а кое тогава работи?". Ще те изненадам ли, ако ти кажа, че няма "универсален отговор"?

Ако разпознаваш това у вас, работя с родители индивидуално. Гледаме какво точно се случва при твоето дете и какво може да се направи преди кризата, вместо след нея. Пиши ми на лично и ще ти кажа честно, дали мога да помогна.

12/09/2026

Границите са важни. Наистина, важни са.

Само че нека помислим върху нещо. Когато вкъщи е трудно, първото, което си казваме, е че сме били твърде меки. Че трябва повече строгост, повече твърдост, повече последователност. И почти никога не си задаваме другия въпрос... дали това, което липсва, всъщност не е строгост, а яснота.

Разликата между двете е голяма.

Строгостта е за това колко твърдо държиш на правилото. Яснотата е за това дали правилото изобщо е едно и също вчера, днес и утре.

Често обаче правилата зависят от ресурса, с който разполагаш, от времето, от настроението ти. И детето не разчита тези правила като граница, а като нещо, което може да се промени. Затова проверява отново и отново... не за да те дразни, а защото не знае къде точно е границата.

И тук искам да ти кажа нещо важно за нервната система (не само на детето, на всяко живо същество): непредвидимото уморява. Дете, което не знае какво следва, е в постоянна готовност. А постоянната готовност изяжда точно онзи ресурс, който му трябва, за да се справи, когато стане трудно.

Затова едно правило, което важи винаги, върши повече работа от десет, които важат понякога. Не че трябва да останеш с едно. Просто ако имаш едно такова, то струва повече от целия останал списък.

И преди да съм прозвучала като човек, у когото всичко е подредено и правилата са "по конец",... моите правила също не важат винаги. Има дни, в които казвам „добре, само днес“, и много добре знам какво правя.

Разликата не е в това да си безупречна. Разликата е да знаеш кое е онова едно нещо, което не подлежи на преговори, каквото и да се случва.

Кое е онова правило, което у вас важи винаги, каквото и да става? Напиши го, наистина ми е интересно.

10/09/2026

Кризата не започва, когато детето изпищи.

Тя е започнала доста преди това. И ти си я видяла..., само че не си знаела какво точно виждаш.

Истината е, че претоварената нервна система дава сигнали, преди да се стигне до срив. Проблемът е, че тези сигнали изглеждат точно като нещата, на които сме научени да се дразним.

Ето четири, които почти всяка майка е виждала.

- Движението се увеличава. Детето не може да седи на едно място, върти се, блъска се в мебелите, катери се по теб. Ти го четеш като „не мирясва“. А тялото търси движение и натиск, защото това е единственото, което му помага в момента.

- Децибелите се покачват. Говори по-високо, повтаря едно и също, издава звуци без причина. Изглежда ти сякаш се опитва „нарочно да дразни“. А всъщност е шум, който излиза навън, защото вътре в главата на детето, напрежението расте.

- Започва да виси на теб, стиска те, прегръща те прекалено силно, дърпа те, понякога щипе или те бута. Питаш се "Кога ще ме остави на мира това дете?". А всъщност то търси теб, защото ти си най-бързият начин тялото му да се успокои.

- Отказва неща, които обикновено приема. Чорапите го дразнят (нищо че са любимите му), храната не става, етикетът на блузата го драслка, звукът от любимите детски песнички го побърква. Изглежда така сякаш се инати и капризничи. В действителност прагът на поносимост на сетивна информация просто е паднал и същият дразнител вече не се понася.

И още нещо, което се пропуска много често: не всички деца тръгват нагоре. Има деца, които вървят в обратната посока... стават тихи, гледат в една точка, не отговарят, когато ги викаш. Това не е „послушно“ и не е „мина му“. Това е същото претоварване, само че навътре.

Тези сигнали не идват в определен час. Не са „трудните сутрини“, не са „преди лягане“. Идват тогава, когато капацитетът е свършил, а той може да свърши по всяко време. Включително в събота. Включително след почивка.

И за да съм честна: това не значи, че можеш да се научиш да предотвратяваш всяка криза. Дори и аз не ги успявам всеки път, въпреки че това ми е работата.

Когато обаче видиш сигналите на време, ще знаеш как да реагираш така, че първо да овладееш себе си в ситуацията, а след това да намалиш и последиците от избухването на детето...

Кой от тези сигнали разпознаваш при твоето дете? Напиши ги в коментар и ще ти отговоря какво означава.

08/09/2026

Няма продукт, който може да успокои детето ти...

Нито играчка, нито книжка, нито игра, нито курс. Включително моят.

Знам, че звучи странно, особено от човек, който има какво да продава... ама е така.

И преди да продължа: ако си купувала такива неща с надежда, че те ще се окажат вълшебното хапче, напълно те разбирам. Аз също съм купувала. И още купувам понякога. Онова нещото, за което си мислиш, че този път ще е различно, защото този път изглежда сериозно, има изследвания зад себе си и хората в коментарите пишат, че им е помогнало. Купуваш го в единайсет вечерта, след ден, в който се чувстваш така, сякаш през теб е минал валяк.

Това не е признак на наивност. Признак е на отчаяние. А отчаянието е много добър клиент.

Проблемът не е у теб. Проблемът е у човека, който ти продава спокойно дете, знаейки много добре, че такова нещо не се продава.

И има още едно, което ме дразни доста повече от играчките.

Съдържанието, което брои по колко начина може да повредиш детето си. Хората, които ти обясняват колко неангажиран, колко невнимателен и колко неинформиран родител си, и накрая ти оставят линк. Това не е информация... това е срам, опакован като експертиза. И работи, защото засраменият човек купува по-бързо от спокойния.

Аз няма да го правя.

Истината е, че това, което помага, не е предмет. То е умение. А умението се учи бавно, с връщане назад, с дни, в които изобщо не се получава, и с още дни след тях.

И за да съм честна докрай: моята програма също няма да успокои детето ти. Тя работи върху теб, върху твоята нервна система и върху това какво правиш в първите секунди. И работи бавно. Когато я предложа, ще я предложа точно с тези думи, не с други.

Днес просто исках да го кажа.

А ти кое беше нещото, което си купила с надеждата, че ще помогне?

06/09/2026

Случва ми се да избухвам пред децата си. Да, случва се.
Уви, това че съм специалист и психолог не се явява застраховка срещу факта, че преди всичко съм човек...

Адски много ме дразни това така модерно демонизиране на човешката страна на емоциите на родителя. Сякаш след като станеш родител, спираш да си човек със своите собствени трудности, битки, тревоги, тревожности... И трябва да влезеш в един свят на постоянен самоконтрол, спокойствие и ведрина...

Много ми се искаше да е така, ама не е...

И после идва другото. Онова, което се случва в главата ми, след като съм повишила тон.

Че съм се провалила. Че знам толкова много, а пак не мога. Че на другите някак им се получава, а на мен не. Че точно аз нямам право, защото се предполага да разбирам... Съдя се, чувствам се зле, и си мисля, че съм лош родител. Часове наред, понякога и по цял ден.

Ама ако вината вършеше работа, всички щяхме да сме отлични родители досега. Аз се съдя от години и нито едно избухване не е било предотвратено от това. Нито едно.

Това, което върши работа, е друго и е много по-скучно. Аз отивам при тях по-късно, когато и на двамата ни е минало, и казвам: "Съжалявам, че се раззвиках. Не беше заради теб. Претоварена съм и не се справих".

И толкова. Без обяснения, без оправдания, без обещания, че няма да се повтори, защото... ще се повтори.

Защото стойността ти като родител не се определя от това дали, колко и как избухваш. Определя се от това какво правиш след това.

И ако си стигнала дотук в текста, най-вероятно и на теб ти се случва. И най-вероятно и ти отиваш после при детето си.

Ако имаш нужда просто да поговориш с някого, тук съм.

04/09/2026

„РАЗГЛЕЗЕНО!“
"РАЗЛИГАВЕНО!"
"НЕВЪЗПИТАНО!"

Сигурно си чувала подобни неща за детето си. От някой, който го е видял за двайсет минути на площадката и вече знае всичко.
Или може би от госпожите в детската градина, които се затрудняват да го овладеят.

А ти си със същото това дете от години.

Истината е, че това, което тези двайсет минути показват, не е характер. То е по-скоро състояние на нервната система, и се вижда отвън горе-долу толкова, колкото се вижда, че някой не е спал три нощи.

Ето какво се случва в тялото на детето в такива моменти.

Когато нервната система е претоварена, тялото минава в режим на защита. Сърцето бие по-бързо, мускулите се стягат, дишането се учестява, появява се стягане в гърдите. А частта от мозъка, която сравнява варианти и избира по-добрия, в този момент е извън играта. Не че детето не иска да я използва. Тя просто не е налична.

Затова наказанията, повишаването на тон и забележките в такива моменти просто НЕ работят.

Наказанието говори на дете, което може да избира. А пред теб стои дете, което точно в тази минута не може. Не защото си пропуснала нещо, а защото в тялото му се случва нещо, което не се влияе от последствия.

Това не значи, че няма какво да направиш. Значи, че работещото е друго. Тялото се успокоява през друго тяло или през самото себе си, а не през думите, и там имаш секунди, не минути.

И още нещо, за да сме честни. Не съм безпристрастна тук, защото и на мен ми се случва да стоя насред стаята и да не знам какво да правя. Да различаваш, кога кризите при детето ти се дължат на поведение, и кога на претоварена нервна система, не е нещо, което научаваш веднъж и после ти е ясно винаги. Изисква се време, практика и наблюдение на твоето собствено дете.

Но следващия път, когато чуеш „разглезено“, вече ще знаеш какво всъщност се случва.

Запази поста за следващия път, когато чуеш някоя "перфектна" мама да ти обяснява как всичко е "въпрос на граници и възпитание".

Д-р Илияна Хинова Психолог и ерготерапевт

21/09/2026

19/09/2026

17/09/2026

15/09/2026

14/09/2026

12/09/2026

10/09/2026

08/09/2026

06/09/2026

04/09/2026

Address

Website

Alerts

Contact The Business

Shortcuts

Share

Listing takedown request